ИК Хермес стартира 2024 с книга за щастието
Издателска къща „ ХЕРМЕС “
п редставя
ПРЕДИМСТВОТО НА ЩАСТИЕТО
от
Шон Ейкор
Обем: 336 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN: 978–954–26–2324-3
Превод: Евелина Андонова
Как позитивната настройка води до триумф в живота и кариерата
Очаквайте на 9 януари!
За книгата
В тази книга Шон Ейкор безапелационно оборва всеобщото разбиране, че триумфът носи благополучие, и потвърждава противоположното – позитивната настройка води до триумф. Като се базира на огромни изследвания на водещи психолози и персоналния си опит в работата си с компании от над 40 страни, създателят изяснява за какво хората с позитивно отношение са по-здрави, по-продуктивни и вземат по-добри решения напрегнат. Именно в това се състои преимуществото на щастието – когато избираме оптимистично отношение и търсим хубавата страна във всяка обстановка, ние реализираме повече, и то по-лесно. За облекчение създателят синтезира седем правилото за справяне с компликациите, трансформиране на неприятните привички в положителни, оптимално оползотворяване на опциите и разрастване на цялостния капацитет.
Откъс
Кратък курс по невропластичност
„ Аз съм си трагичен по природа. “ „ Не можеш да научиш остаряло куче на нови номера. “ „ Някои хора просто са родени цинични и в никакъв случай няма да се трансформират. “ „ Жените не ги бива по математика. “ „ Аз просто не съм занимателен човек. “ „ Тя е роден състезател. “ Това са единствено някои от убежденията, битуващи в нашата просвета. Досега всеобщо се смяташе, че мозъчният ни капацитет е биологически закрепен и щом доближи зряла възраст, няма смисъл да се опитваме да го променяме.
Но в случай че мозъкът не е кадърен на трайна положителна смяна, то книга като Предимството на щастието щеше да бъде просто една жестока смешка – прелестно потупване по рамото за тези от нас, които към този момент са щастливи и съумели, само че безполезна за останалите. За какво ще ни послужи откритието, че щастието е катализатор на триумфа, в случай че на процедура не можем да бъдем щастливи?
Коварното разбиране, че ние сме просто общ брой от нашите гени, че идваме на този свят с закрепен набор от качества и че не можем да променим мозъчния си потенциал, е един от най-пагубните легенди в актуалната просвета. Вината за това е частично на научното общество, тъй като десетилетия наред учените отказваха да видят капацитета за смяна, който им се блещеше право в лицето.
За да ви обясня какво имам поради, ще ви разходя до Африка.
Африканският еднорог
Древноегипетските стенописи и трудове описват за митично творение, което било на половина зебра, на половина жираф. Британски търговци, които през XIX век попадат на тези стенописи, разказват звяра като „ африкански еднорог “, фантастично и биологически невероятно създание. Въпреки това локалните племена от поречието на река Конго твърдели, че вдън горите са виждали тъкмо такова животно. Дори без помощта на актуалната генетика английските откриватели знаели, че това е неуместно. Жирафите просто не се кръстосвали със зебрите и изрично не създавали поколение с тях. (Зебрите може и да харесват жирафите по темперамент, само че просто не ги намират за привлекателни.) Години наред западните биолози се надсмивали на незнанието и суеверността на локалните, които наивно вярвали, че сходно митично творение в действителност съществува.
През 1901 г. безстрашният сър Хари Джонстън попада на група пигмеи, които били отвлечени от един немски откривател. Отвратен от жестокостта на немеца, Джонстън предложил великодушен откуп за свободата на пигмеите. В знак на признателност освободените туземци му подарили кожи и черепи, по техните изказвания, от африкански еднорог. Не е за чудене, че когато занесъл тези неща в Европа, Джонстън бил посрещнат с насмешки. „ Няма метод тези кожи да са от африкански еднорог, присмивали му се в лицето хората, защото такова животно не съществува. “ Когато Джонстън възразил, че въпреки да не бил видял с очите си въпросното творение, пигмеите му били посочили неговите следи, научните среди отхвърлили изказванията му и години наред го считали за вманиачен.
Но през 1918 г. в африканската гора било уловено живо окапи – кръстоска сред жираф и зебра – и изложено на показ в Европа. Десет години по-късно първото окапи било сполучливо чифтосано в Антверпен.
Днес митичното окапи, което явно не било толкоз митично, е известна атракция в зоопарковете по света.
През 70-те години на предишния век Далай Лама декларира, че самите мисли могат да трансформират структурата на мозъка. Дори без намесата на актуалните мозъчни скенери и уреди за ядрено-магнитен резонанс западните учени били наясно, че сходни изказвания са смешни. Макар концепцията, че мозъкът ни е кадърен да се трансформира, да е примамлива, споделят те, това е просто мит. Дори да можеше да се трансформира, това надали щеше да стане единствено със силата на мисълта и волята. През по-голямата част от ХХ век в най-уважаваните научни кръгове царува убеждението, че след края на юношеството човешкият мозък към този момент е изцяло непокорен на смяна. В тези години невропластичността, т.е. концепцията, че мозъкът в действителност е еластичен и кадърен да се трансформира през целия човешки живот, е „ западният еднорог “.
В един миг обаче някои учени стартират да откриват действителни следи на тази митична фантазия. Този път следите не водят до черепа на окапи, а до черепа на таксиметровия водач. Учените стартират да учат мозъка на таксиметровите водачи, живеещи в Лондон2 (и напълно предстоящо са подигравани по светските вечеринки за този прекомерно характерен обект на изследване). Те откриват нещо, което до тогава било отхвърляно като немислимо: спрямо мозъка на елементарните хора мозъкът на таксиметровите водачи имал доста по-голям хипокампус. За тези, които не знаят – хипокампусът е онази мозъчна сфера, която дава отговор за пространствената ориентировка.
На какво се дължеше това? За да науча отговора, аз отидох да почерпя вода от извора – срещнах се с същински лондонски таксиджия. Той ми изясни, че улиците в Лондон не са проведени във формата на мрежа като тези в Манхатън или Вашингтон. В резултат на това шофирането в Лондон е като минаване през безизходен лабиринт и изисква от водача да има изключителна пространствена ориентировка. (Тази специалност е толкоз сложна, че преди да получат лиценза да се качат в някое от известните черни таксита, водачите са принудени да вземат изпит по навигация, наименуван „ Знанието “.)
Е, какво толкоз, ще кажат някои. Вие може и да не се вълнувате от концепцията за по-голям хипокампус, само че това изобретение в действителност принуди учените да се изправят пред „ мита “ за невропластичността – концепцията, че смяната в мозъка е допустима и зависи от метода ви на живот. Притиснати от обстоятелствата, учените, които твърдо подкрепяха убеждението, че щом излезем от възрастта на юношеството, мозъкът към този момент не се трансформира, се изправиха пред един неуместен избор.
Те трябваше да одобряват, че (а) някои човеци се раждат с по-голям хипокампус, тъй като знаят, че някой ден ще пораснат и ще станат таксиметрови водачи в Лондон, или да се съгласят, че (б) хипокампусът може да усили размера си вследствие на дългогодишно шофиране в наподобяваща лабиринт градска среда.
Когато сканираните мозъчни изображения станаха по-съвършени и прецизни, започнаха да се появяват нови и нови следи на митичния „ западен еднорог “. Ще ви опиша за човек на име Роджър, който виждал обикновено до деня, когато по време на химичен опит в учебно заведение токсични химикали попаднали в очите му.3 След случая Роджър бил заставен да научи брайловата писменост и да чете с показалец. Когато сканирали мозъка му с апарат за ядрено-магнитен резонанс, учените създали някои изумителни открития. Когато докоснали нечетящия показалец на Роджър, нищо извънредно не се случило – просто дребна област в мозъка му се задействала, както би станало при допиране на всеки от останалите пръсти на същата ръка. Но след това станало забавно. Когато учените докоснали четящия показалец на Роджър, в мозъка му се задействала относително огромна област от мозъчната кора, която светнала по този начин, като че ли към нея била ориентирана халогенна лампа.
За да обяснят протичащото се, учените още веднъж трябвало да избират сред две благоприятни условия – да одобряват, че (а) сме се родили с извънредно умни гени, които са предусетили, че ще се подлагаме на странни лабораторни опити, и са се погрижили показалецът на едната ни ръка да бъде свръхчувствителен, или да одобряват, че (б) мозъкът ни се трансформира в отговор на нашите дейности и на събитията, в които попадаме.
Отговорът и в двата случая нагоре е явен и безспорен. Промяната на мозъка, която в миналото се смяташе за невъзможна, към този момент е потвърден факт, който се поддържа от някои от най-взискателните и авангардни изследвания в областта на невронауката.4 Последствията от това изобретение са извънредно значими. Щом мозъкът има сходна вродена гъвкавост, значи и капацитетът ни за интелектуално и личностно развиване е също толкоз еластичен. Както ще прочетете в идващите седем раздела, учените към този момент са разкрили безчет способи да настроим мозъка си да бъде по-позитивен, находчив, резистентен и работлив, с цел да може накъдето и да погледнем, да виждаме благоприятни условия. И в действителност, щом мислите и ежедневните ни действия и модели на държание могат да трансформират нашия мозък, въпросът към този момент е не дали, а доколко е допустимо той да се промени?
п редставя
ПРЕДИМСТВОТО НА ЩАСТИЕТО
от
Шон Ейкор
Обем: 336 стр.
Цена: 19,95 лева
ISBN: 978–954–26–2324-3
Превод: Евелина Андонова
Как позитивната настройка води до триумф в живота и кариерата
Очаквайте на 9 януари!
За книгата
В тази книга Шон Ейкор безапелационно оборва всеобщото разбиране, че триумфът носи благополучие, и потвърждава противоположното – позитивната настройка води до триумф. Като се базира на огромни изследвания на водещи психолози и персоналния си опит в работата си с компании от над 40 страни, създателят изяснява за какво хората с позитивно отношение са по-здрави, по-продуктивни и вземат по-добри решения напрегнат. Именно в това се състои преимуществото на щастието – когато избираме оптимистично отношение и търсим хубавата страна във всяка обстановка, ние реализираме повече, и то по-лесно. За облекчение създателят синтезира седем правилото за справяне с компликациите, трансформиране на неприятните привички в положителни, оптимално оползотворяване на опциите и разрастване на цялостния капацитет.
Откъс
Кратък курс по невропластичност
„ Аз съм си трагичен по природа. “ „ Не можеш да научиш остаряло куче на нови номера. “ „ Някои хора просто са родени цинични и в никакъв случай няма да се трансформират. “ „ Жените не ги бива по математика. “ „ Аз просто не съм занимателен човек. “ „ Тя е роден състезател. “ Това са единствено някои от убежденията, битуващи в нашата просвета. Досега всеобщо се смяташе, че мозъчният ни капацитет е биологически закрепен и щом доближи зряла възраст, няма смисъл да се опитваме да го променяме.
Но в случай че мозъкът не е кадърен на трайна положителна смяна, то книга като Предимството на щастието щеше да бъде просто една жестока смешка – прелестно потупване по рамото за тези от нас, които към този момент са щастливи и съумели, само че безполезна за останалите. За какво ще ни послужи откритието, че щастието е катализатор на триумфа, в случай че на процедура не можем да бъдем щастливи?
Коварното разбиране, че ние сме просто общ брой от нашите гени, че идваме на този свят с закрепен набор от качества и че не можем да променим мозъчния си потенциал, е един от най-пагубните легенди в актуалната просвета. Вината за това е частично на научното общество, тъй като десетилетия наред учените отказваха да видят капацитета за смяна, който им се блещеше право в лицето.
За да ви обясня какво имам поради, ще ви разходя до Африка.
Африканският еднорог
Древноегипетските стенописи и трудове описват за митично творение, което било на половина зебра, на половина жираф. Британски търговци, които през XIX век попадат на тези стенописи, разказват звяра като „ африкански еднорог “, фантастично и биологически невероятно създание. Въпреки това локалните племена от поречието на река Конго твърдели, че вдън горите са виждали тъкмо такова животно. Дори без помощта на актуалната генетика английските откриватели знаели, че това е неуместно. Жирафите просто не се кръстосвали със зебрите и изрично не създавали поколение с тях. (Зебрите може и да харесват жирафите по темперамент, само че просто не ги намират за привлекателни.) Години наред западните биолози се надсмивали на незнанието и суеверността на локалните, които наивно вярвали, че сходно митично творение в действителност съществува.
През 1901 г. безстрашният сър Хари Джонстън попада на група пигмеи, които били отвлечени от един немски откривател. Отвратен от жестокостта на немеца, Джонстън предложил великодушен откуп за свободата на пигмеите. В знак на признателност освободените туземци му подарили кожи и черепи, по техните изказвания, от африкански еднорог. Не е за чудене, че когато занесъл тези неща в Европа, Джонстън бил посрещнат с насмешки. „ Няма метод тези кожи да са от африкански еднорог, присмивали му се в лицето хората, защото такова животно не съществува. “ Когато Джонстън възразил, че въпреки да не бил видял с очите си въпросното творение, пигмеите му били посочили неговите следи, научните среди отхвърлили изказванията му и години наред го считали за вманиачен.
Но през 1918 г. в африканската гора било уловено живо окапи – кръстоска сред жираф и зебра – и изложено на показ в Европа. Десет години по-късно първото окапи било сполучливо чифтосано в Антверпен.
Днес митичното окапи, което явно не било толкоз митично, е известна атракция в зоопарковете по света.
През 70-те години на предишния век Далай Лама декларира, че самите мисли могат да трансформират структурата на мозъка. Дори без намесата на актуалните мозъчни скенери и уреди за ядрено-магнитен резонанс западните учени били наясно, че сходни изказвания са смешни. Макар концепцията, че мозъкът ни е кадърен да се трансформира, да е примамлива, споделят те, това е просто мит. Дори да можеше да се трансформира, това надали щеше да стане единствено със силата на мисълта и волята. През по-голямата част от ХХ век в най-уважаваните научни кръгове царува убеждението, че след края на юношеството човешкият мозък към този момент е изцяло непокорен на смяна. В тези години невропластичността, т.е. концепцията, че мозъкът в действителност е еластичен и кадърен да се трансформира през целия човешки живот, е „ западният еднорог “.
В един миг обаче някои учени стартират да откриват действителни следи на тази митична фантазия. Този път следите не водят до черепа на окапи, а до черепа на таксиметровия водач. Учените стартират да учат мозъка на таксиметровите водачи, живеещи в Лондон2 (и напълно предстоящо са подигравани по светските вечеринки за този прекомерно характерен обект на изследване). Те откриват нещо, което до тогава било отхвърляно като немислимо: спрямо мозъка на елементарните хора мозъкът на таксиметровите водачи имал доста по-голям хипокампус. За тези, които не знаят – хипокампусът е онази мозъчна сфера, която дава отговор за пространствената ориентировка.
На какво се дължеше това? За да науча отговора, аз отидох да почерпя вода от извора – срещнах се с същински лондонски таксиджия. Той ми изясни, че улиците в Лондон не са проведени във формата на мрежа като тези в Манхатън или Вашингтон. В резултат на това шофирането в Лондон е като минаване през безизходен лабиринт и изисква от водача да има изключителна пространствена ориентировка. (Тази специалност е толкоз сложна, че преди да получат лиценза да се качат в някое от известните черни таксита, водачите са принудени да вземат изпит по навигация, наименуван „ Знанието “.)
Е, какво толкоз, ще кажат някои. Вие може и да не се вълнувате от концепцията за по-голям хипокампус, само че това изобретение в действителност принуди учените да се изправят пред „ мита “ за невропластичността – концепцията, че смяната в мозъка е допустима и зависи от метода ви на живот. Притиснати от обстоятелствата, учените, които твърдо подкрепяха убеждението, че щом излезем от възрастта на юношеството, мозъкът към този момент не се трансформира, се изправиха пред един неуместен избор.
Те трябваше да одобряват, че (а) някои човеци се раждат с по-голям хипокампус, тъй като знаят, че някой ден ще пораснат и ще станат таксиметрови водачи в Лондон, или да се съгласят, че (б) хипокампусът може да усили размера си вследствие на дългогодишно шофиране в наподобяваща лабиринт градска среда.
Когато сканираните мозъчни изображения станаха по-съвършени и прецизни, започнаха да се появяват нови и нови следи на митичния „ западен еднорог “. Ще ви опиша за човек на име Роджър, който виждал обикновено до деня, когато по време на химичен опит в учебно заведение токсични химикали попаднали в очите му.3 След случая Роджър бил заставен да научи брайловата писменост и да чете с показалец. Когато сканирали мозъка му с апарат за ядрено-магнитен резонанс, учените създали някои изумителни открития. Когато докоснали нечетящия показалец на Роджър, нищо извънредно не се случило – просто дребна област в мозъка му се задействала, както би станало при допиране на всеки от останалите пръсти на същата ръка. Но след това станало забавно. Когато учените докоснали четящия показалец на Роджър, в мозъка му се задействала относително огромна област от мозъчната кора, която светнала по този начин, като че ли към нея била ориентирана халогенна лампа.
За да обяснят протичащото се, учените още веднъж трябвало да избират сред две благоприятни условия – да одобряват, че (а) сме се родили с извънредно умни гени, които са предусетили, че ще се подлагаме на странни лабораторни опити, и са се погрижили показалецът на едната ни ръка да бъде свръхчувствителен, или да одобряват, че (б) мозъкът ни се трансформира в отговор на нашите дейности и на събитията, в които попадаме.
Отговорът и в двата случая нагоре е явен и безспорен. Промяната на мозъка, която в миналото се смяташе за невъзможна, към този момент е потвърден факт, който се поддържа от някои от най-взискателните и авангардни изследвания в областта на невронауката.4 Последствията от това изобретение са извънредно значими. Щом мозъкът има сходна вродена гъвкавост, значи и капацитетът ни за интелектуално и личностно развиване е също толкоз еластичен. Както ще прочетете в идващите седем раздела, учените към този момент са разкрили безчет способи да настроим мозъка си да бъде по-позитивен, находчив, резистентен и работлив, с цел да може накъдето и да погледнем, да виждаме благоприятни условия. И в действителност, щом мислите и ежедневните ни действия и модели на държание могат да трансформират нашия мозък, въпросът към този момент е не дали, а доколко е допустимо той да се промени?
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ